Замислих се,за детството си,което мина в малко населено място….Изникналите спомени ме накараха да се усмихна….Помня много ясно как се събирахме с приятелки и си ходихме на гости.Редувахме се…Това бяха моменти на истински споделени емоции,подкрепа,утеха,смях….всичко това на чаша кафе с бисквитки!Усещането на поглед, който те разбира,на рамото на което може да се облегнеш …на приятелската ръка,която те разтърсва и казва:“Стегни се ,ще се справиш!“…или преръдката и думите:“Аз съм с теб!“,които са едва прошепнати,но могат да те накарат да повярваш ,че всичко може да постигнеш!
Сега все по-рядко се срещаме и говорим очи в очи,макар че всеки път ни е приятно и с усмивка си обещаваме , и повтаряме,че ще го правим по-често.Но отново минават седмици,а понякога месеци.Оправданието е едно и също,нямам време ….изморен съм.Нямаме време да се видим,да споделим,да се посмеем,да се обадим,да се опознаем,да се забавляваме,да обичаме,дори и да поплачем…заедно.Изморени сме от забързаното ежедневие,което водим бързайки и ние незнайно за къде.От там започват оправданията и отлаганията,нека да е утре…и в един момент утре се губи в поредната изминала седмица… месец.Все повече предпочитаме да контактуваме чрез социалните мрежи.Струва ни се по-лесно.Пишем си с часове,вместо да се видим.Изразяваме емоции и чувства не чрез думи,а някакви картинки…Но тези картинки ,просто обобщават емоциите ни,не изразяваме истинските ни чувства.Ставаме емоциоални инвалиди,които не могат да се изкажат и изразят,защото думите са заместени от емотикони или стикери.Когато изпратиш усмивка,разговора или приключва,или продължава с друга поредна тема през,която просто преминаваме.Ако обаче срещу теб се усмихне приятел,реакцията е ,че и ти се усмихваш и питаш,какво е предизвикало тази усмивка.Точно тогава започва същинският разговор и споделяне.Мислим си,че поддържаме някакви отношения,но не е така…поддържаме някаква писмена комуникация,която с времето става все по-рядка и кратка.Просто идва моментът ,в който темите се изчерпват,защото няма споделени чувства,емоции и моменти.И неусетно спираш да комуникираш с човек,който е бил важен за теб…
Ако решим ,ще намерим време,с малко повече усилия и желание време има…за всичко,което искаме.
Отделете един ден от седмицата за приятел.Звъннете му,не му пишете.Чуйте гласа и усетете състоянието му в момента,дали е тъжен,объркан,щастлив,развълнуван.Може да го разберете само ако го чуете,пишейки няма как да го усетите.Уговорете се и излезте,без да отлагате.Не се отказвайте,ако Ви откажат.Настоявайте!
Забавлявайте се ,общувайте,смейте се на глас…не с емотикони!
Съживете ежедневието,приятелството,връзките,живота си….
Живейте реално,не виртуално!
източник: